Ами сега? 06.03.2006
Posted by mierin in , . add a commentВ Дневника на Племето изписах:
“За мен смисъла е в това накрая, на 65 или 25 или утре, да не съжалявам.
Т.е. накрая да си кажа “Беше хубаво, най-хубавото, което можех да постигна, борих се докрай, обичах докрай, живях докрай” и това е. После поне остава една изненада за най-най-накрая:-)”
Мислила съм за това. Сега ми предстой да си завърша образованието. Следва професионална реализация. Следва семейство. Следва дете, 20години посвещение, после?
Тъй като аз си мисля, че хората се прераждат, лесно. Но защо и закъде се прераждат? И на тези въпроси имам собствени отговори. Моята истина, за която говорех преди няколко поста.
Защо? За да се научим, да се развиваме. Има хора, които са лабилни и непрекъснато правят грешки въпреки привидно преклонната си възраст. Те са младите духове. Има други, те са по-опитните.
В тези мисли аз намирам и оправдание за своето бездействие към гладуващите деца в Сомалия. А то е, че те сами са си избрали това битие.
Закъде? Е, докато мина финалната права, т.е. докато се развия аз самата, всички вие сами ще разберете.
Но съществува и някакъв особен смисъл. Мисия, може би. Какво е ако пропуснеш тази мисия? Не искам да мисля. Само се надявам в подходящия момент да успея да хвана шанса.
Тея дни забравих да живея докрай. Забравих да обичам докрай, да се боря докрай, да вдишвам свежия въздух докрай, да се наслаждавам на живота с всички сетива. Преди си имах за оправдание апатията, сега след като тя мина ми се струва, че на преден план мина идеята за самоусъвършенстване. В този смисъл често си задавам стандартните екзистенциални въпроси.
Хубавото около единия от тях, “Обичам ли?”, е, че отсреща е човек, с начин на мислене много подобен на моя. Т.е. каквото в моята, сигурно го има и в неговата. Можем заедно да го избистрим.
Но така както съм се вторачила само в мен така и малките камъчета ми се струват скали:-) В крайна сметка мога да мина метър без много много да се замислям:-)
Малко делничен бяс
Posted by mierin in . add a commentТоку що ми се обади любимата кръстница. След едноминутно интро колко й липсвала сестра ми и нашето семейство каза, че майка ми не й е казала дали тя ми липсва на мен. После се започна с “Ама какво сърце има тази жена”. Аз се изненадах. “Коя”-попитах. Тя “Майка ти”. Тук решението дойде светкавично “Не ми се слушат такива глупости” и тръшнах телефона образно казано.
Уф. Толкова ме дразни. Поне вече имам официален повод да не й обръщам внимание. :-)
След тази среща от втори вид ме заболя главата.
Днес си задавах стандартните екзистенциални въпроси.
Айде кажете ми вие, какво е обич? Какво е любов? за вас.